Христиана Стефанова, репортер в Новините ON AIR: Всички сме в битка

От 13 март България е в извънредно положение, наложено заради разпространението на COVID-19. Новият вирус накара не само страната ни, но и целият свят да спрат. Но имаше хора, за чиито професии паузата не съществува. Наред с лекарите, полицаите, социалните служители, журналистите също продължиха да работят на пълни обороти. Какво е да работиш с информация в условия на пандемия без да всяваш паника, разказват репортерите на Bulgaria ON AIR.

Христиана Стефанова е част от екипа на Новините ON AIR от август 2019 година. Зрителите я познават от репортажите ѝ за делото „Хитрино“, казуса „Джок Полфрийман“ и отразяването на горещи криминални теми.

Христиана, от 13 март работите в условия на извънредно положение. Какво е да си „на терен“ в тази ситуация?

Изключително предизвикателство е „Теренът“, на който сме свикнали да „играем“, сега е неотъпкан, но се стараем това да остава незабелязано на екран. Непрестанната информация, противоречивите сигнали от света за заразата, всяка една промяна се отразява неминуемо и на нас. Това обаче трябва да остава зад кулисите. Трудно е – в битка сме всички.

Как се променя естеството на работа?

Спомням си, когато обявиха извънредното положение на петък 13-ти. Това беше от редките моменти, в които си казваш „А сега?“ – чисто професионално трябваше да се настройваме в движение. Същевременно от нас се изисква да даваме информация, да бъдем винаги крачка пред събитията, за да знаят хората как да реагират преди опасността, не след нея. Всички ресори, в които журналистите сме специализирани, станаха един – COVID-19. Отделно от това колективно се взимат екстремни решения, които не си смятал, че ще бъдат приложени в работата в 21-ви век – да спазваме дистанция на снимки, да използваме предпазни средства на терен и т.н. Работата ни по принцип е динамична и различна всеки ден, но все пак си имаш една рутина на действие. Сега всичко е друго и този период ще остане в историята – и личната, и общата.

Работата ти изисква да общуваш с много хора. Имало ли е случай, в който те е било страх?

Винаги го има страхът, ние сме на втора линия на фронта. Аз съм се срещала с лекари от инфекциозните отделения на почти всички столични болници в София. За тях работата е призвание, за нас – също. В случая „Това ни е работата“ е слаб отговор. Ние оставаме на терен и преценяваме, че рискът си струва, защото обичаме професията си. Естеството на работата ни е такова, че много често сме лице в лице с опасността – дали на пожар, протест със сблъсъци или в „Спешно отделение“. Сега разликата не е голяма, просто заплахата е невидима, това е единственото по-страшно.

А как се преодолява притеснението от евентуална зараза по време на работа?

Репортерът има много важна съставка в природата си – адреналинът. Без него сме изгубени – най-вече психически.

Как гледаш на социалната изолация – от гледна точка на репортер и от гледна точка на гражданин?

Признавам си, че като репортер ми е много трудно да спазвам социална дистанция, защото винаги искам да съм на мястото на събитието. Като гражданин спазвам дистанция и смятам, че така е редно. Трудно е, но това спасява животи и по ирония на съдбата идва в момент, когато всички като общество смятам, че бяхме изолирани един от друг по собствено желание – от технологиите и века, в който живеем. Сега, когато ни го налагат, оценяваме истинския социален контакт. Когато мерките паднат ще имаме нов поглед над всичко това – вярвам, че ще е така и че всичко ще бъде наред, ако имаме търпение и спазваме правилата.